Ако има две технологични тенденции, които са направени една за друга, то това са консумеризацията на ИТ и десктоп виртуализацията. Редица анализатори, които изучават десктоп виртуализацията, споделят, че много от случаите на нейното прилагане навлизат в проблемни сфери, като използването на потребителски устройства за работни задачи. Служителите, които настояват да употребяват лични устройства, например таблети или смартфони, създават изисквания към ИТ отделите, инфраструктурата за отдалечен достъп и фирмения бюджет за ИТ, посочва Иън Сонг, анализатор в IDC.

Когато един потребител иска да използва две или повече устройства по различни причини, ситуацията може лесно да стане некомфортна за организацията. „Вие няма да дадете на всеки по два или три компютъра, нито ще се опитате да настроите приложенията и инфраструктурата си така, че да поддържат всяко устройство навсякъде, без значение какви са ресурсите ви“, казва Сонг.

Но тъй като все повече потребителски устройства навлизат в работната среда, най-логичното решение в такава ситуация е да бъде конфигуриран виртуален десктоп, който работи върху сървър в център за данни, но може лесно да бъде стартиран и използван както на настолен компютър в офиса, така и извън офиса върху различни устройства.

Виртуалната десктоп инфраструктура (VDI) става все по-популярна, но вероятно виртуалните десктопи никога няма да се превърнат в мнозинство, измествайки традиционните машини, смята Крис Уолф, вицепрезидент за проучванията в Gartner.

Всъщност, прилагането на VDI е по-скъпо, ако се съпостави с опцията за употреба само на насочвани или уеб-базирани приложения, които могат да работят и върху таблети и смартфони, и върху традиционни устройства, които поддържат VPN или други криптирани връзки, казва Уолф.

„Хората обикновено говорят за десктоп виртуализацията като за едно решение или дори набор от решения, но винаги е имало широк обхват от варианти“, подчертава той.

Традиционно виртуалните десктопи се състоят от терминал и споделени сървър и приложения и се използват в контактни центрове, банки и други среди, в които се работи с транзакции, тъй като там често служителите са на смени и няколко души използват една и съща машина. Това продължава да е най-популярният и най-малко скъпият начин за десктоп виртуализация, според Уолф.

Някои потребители може да насочват към десктопа само едно приложение, което използват често, други пък може да изберат няколко приложения да бъдат насочвани към тях от вътрешен за организацията магазин за приложения или дори през цялото време да работят върху десктоп, който всъщност е виртуална машина, функционираща върху сървър в център за данни.

„Определен процент от хората, може би 20%, ще бъдат подходящи за пълна VDI, докато повечето други ще насочват само приложения, или и приложения, и операционна система към лаптопите си, а други ще имат само традиционни инсталирани приложения“, твърди Уолф.

Не е много трудно дадено приложение да бъде модифицирано за употреба през уеб, така че да стане достъпно чрез вътрешен сървър за потребители с различен клиентски хардуер. Но това не е най-сигурната или лесно управляема среда, коментира Джеймс Стейтън, вицепрезидент и главен анализатор във Forrester Research.

Приложенията са по-сигурни и по-лесни за контролиране и поддръжка, ако ИТ отделът може да инсталира

хипервайзър на всяко устройство,

което крайните потребители искат да ползват, казва Стейтън. Не всяко устройство се нуждае от хипервайзър, предназначен специално за даден хардуер или операционна система, но естествените (native) хипервайзъри са на доста по-високо ниво. Така не само връзката е по-сигурна в сравнение с насочваните приложения и SSL, а и хипервайзърът позволява на ИТ отдела да създаде цяла една среда, в която може да настрои същото ниво на сигурност, приложенията и политиките, прилагани върху притежаваните от организацията компютри, които никога не напускат сградата. „Това значително улеснява прилагането на политиките за предпазване от вируси и обновления на защитата и спира всичко, което можете да инсталирате върху „домашната“ част на едно устройство, от това да се промъкне в „работната“ секция на устройството и да нанесе вреди“, казва Стейтън.

Опитът за мащабиране на виртуални инфраструктури, за да са в крак с виртуализирания потребителски хардуер, е кошмар за ИТ отдела, който има вероятност вече да се бори да премахне бариерите пред организацията в процеса на една мащабна миграция от физически към виртуални машини (P2V), коментира анализаторът. „Когато правите много P2V, сървърната виртуализация изглежда като начин за масивни спестявания. Но когато преминете точката, при която премахвате много хардуер и започвате да виждате много виртуални машини и да използвате много виртуализация, тогава вече може разходите и броя на виртуалните машини да излязат от контрол“, предупреждава той.

Разходите по виртуалните десктопи са експоненциално по-високи,

отколкото за виртуалните сървъри, защото броят на десктопите е по-голям. Дори и в случаите на най-високата степен на виртуализация на работата всеки служител продължава да се нуждае от някакъв хардуер, който може да се простира от традиционно PC до клиентски терминал. Освен това всеки нов потребител означава повече натоварване на решенията за автентикация, съхранение, виртуализация и насочване на приложенията и операционните системи. Натоварването може да е още по-високо при организации с много потребители, работещи с приложения, които са особено ресурсоемки и изискват високо ниво на сигурност, наличност и бекъп.

ИТ отделът може да адресира растежа на разходите,

породен от показването на натоварването в центъра за данни, като разпредели различно количество виртуална „мощ“ на различните потребители. Скокът в разходите може да бъде сериозно смекчен чрез използването на хипервайзъри за създаване на две отделени виртуални среди на всяко устройство – едната за лична употреба на служителя, а другата за работа, изискваща повече сигурност, като именно тя пази посветената на тези задачи виртуална машина чиста от вируси, конфликти с драйвъри и други проблеми, които могат да бъдат причинени от употреба с извънслужебни цели. В този случай хората пак използват виртуален десктоп, но той функционира в рамките на физическото крайно устройство, а не върху сървър на заден план.

Въпреки че компании като Citrix и VMware продават естествени хипервайзъри, съвместими с редица смартфони, този подход на две устройства в едно придобива популярност бавно заради цената и сложността на поддържането на виртуални машини върху различни типове устройства, според Сонг. Голямото разнообразие е проблем, защото е много важно за хипервайзъра да бъде колкото се може по-близо до процесора и под възможно най-много слоеве системен софтуер, обяснява той.

Хипервайзърите от тип 2 работят върху операционната система, дори и в ресурсно ограничените устройства, като смартфоните, но забавят производителността. Естествените, или „bare metal“ хипервайзъри от тип 1 са по-добър избор, казва Сонг, но софтуерът в тази сфера тепърва прохожда.

„Онова, което повече от всичко друго убива или спасява даден проект, е хардуерната съвместимост – изтъква Сонг. – ИТ отделът не може да промени всички модели и да пренапише всичкия софтуер, за да поддържа 100 различни форм фактора. Разширяването на HCL [hardware compatibility list] е ключово. То не разрешава всички проблеми, но ви помага да преодолеете първата част от тях.“

CIO.com